сряда, 21 октомври 2009 г.

Стихове и разкази



Дреха на Светлината


Пих вода от водопад във планината
и той каза; „Чрез изобилието съм роден.“
До него над реката пееше дъгата,
за това че част съм станал от магията им днес.
Събух ботуши и захвърлих дрехи, за да скоча във потока цял,
радост нова ми изпълваше сърцето,
докато слушах цветовете на дъгата,
и виждах ясно звука като кристал.
Загубих представата за време,
а над мен луната се прозя,
осветли в гората лунната пътека,
за да ми посочи пътя към дома.
Дрехите ми на брега изглеждаха тъй стари,
затова избрах да се облека с дъга,
когато го направих тъй ярко навсякъде засвети,
роди се в мен желание да се провикна „Аз съм Светлина”

Изкачих се на скалата над водопада,
за да дочакам закуска от слънчеви лъчи,
вече бях си у дома дори във планината,
дете на Слънцето и кристалните води.


Квантови поети
Облаците откраднаха луната на поета,
а той притеглен е към нея от векове
красотата на мистиката разцъфтява в сърцето
щом очите му докосват нощното небе.
През деня ще го разпознаете с това че бързо подминава
лъскавите, преходни неща,
ако не мълчи той единствено ще иска да разказва,
за светлината и величието на човешката душа.
За поета най-святото тука на Земята
това е майката и нейното дете,
съвършената Любов на Бога в тях той разпознава
прекланяйки се и пред всички други Светове.
Веднъж морето срещна се с такъв мечтател
и тръгна бурно да разпитва за живота му неща,
ала щом видя, че океана е погълнал и пак жаден се разхожда
се успокои и остана смирено в тишина.
Поезията на поета остава дълго време жива,
когато идва от извора дълбок
света на мисълта на много хора преобразува,
помага на мечтите да направят квантов скок.


Слънце


Светла,неизразима сила е Златното кълбо,
разлива лъчите над Земята даряващи живот.
Как сладостно намигва на човешкото сърце,
игриво, предпазливо и грижовно то напомня-
всички сте Едно дете.

Покани го в теб да влезе,
изгрева в крилата ти ще заблести.
Мълчаливите мечти за Рая
в красива песен смело разгърни.
И ако някой все пак ти каже „приказки са, порасни”
помогни му в Слънцето наново да се разпознае,
за да го огреят царствата на светлите лъчи.
От ядрото на кълбото до теб пристига
чист фотон любов и топлина,
Благодарен и с прегръдка приеми го,
защото в него e програмата за вечността.
И ако някой все пак ти каже „наука безполезна е това”
помогни му вратата на познанието да отвори,
за да се окъпе в брилянтин от творчески слова.
Всички сме могъщи и го знаем,
благодарение на Слънцето за нас и в нас.
Ще бъде чудно в него всички да се разпознаем,
в този миг и в този час.



Имало едно време един стръмен път извиващ се нагоре в планината – водещ към върха, млад момък тръгнал на пътешествие по него, защото разбрал че там стои орела който знаел всичко за любимото същество на Бог притежаващо способността да сътворява чудеса. Момъка много искал да разбере кой е той и затова започнал пътешествието. По средата на пътя срещнал златна птица кацнала на клона на едно старо дърво;
-          млади момко, казала тя  – остави торбата, която носиш за твоя лекота.
Той се обърнал, но не видял нищо на гърба си, затова продължил да ходи, след умора и любопитство се обърнал отново и видял, че наистина носи такава, затова я свалил на земята, а от нея извадил тежка рамка. Оставил ги на същото място и продължил пътя си по лек. След няколко часа, усещал умората в краката си и точно тогава от храстите се появила катерица опашата с блестящи мъдри очи, която го посъветвала да свали обувките си. Вече с доверие чувал посланията на животните, затова направил същото нещо и взел в ръцете си обувките, с които ходел. С босите нозе той вече целувал пръста, тревите и малките камъчета, благославял и дарявал любов където минел. Когато стигнал до върха срещнал големия орел, той стоял величествено на голям камък, ала със затворени очи. Младия момък кръстосал крака и седнал до него за да дочака момента да погледне и прочете в очите му истината. Стоял така дълго време докато на небосвода се разкрили хиляди звезди, нощта ги обгърнала с мистичното сияние на пълната луната, а топлия ветрец разлюлявал дългите коси на момъка. Той не искал и да премигва за да не изпусне точния момент. Сърцето му смирено затуптяло наново, а когато орела чул този ритъм, отворил очи и момъка там в тях видял себе си.

18.Главния Герой

Имало едно време… и пак го има
Раздел първи – Инволюция.  малкия „герой” от книгата Живот.
 Той разделяше народа за да бъдат далеч от себе си и от природата, за да загубят връзката с нея. Даде на много от тях хипнотизиращи светещи кутии и хиляди способи за разсейване и нагърбване с проблемите на целия свят за да не видят какво става в тях и около тях. Научи народа на играта „кой е по-по-най” за да има състезание, а страха от всичко превърна в основна емоция, за да се защитават, да нападат, да загубят доверие в Живота. Изопачи истините за да създаде фалшиви, недостижими идеали и така никой да не бъде съвършен никога, а все да гони съвършенството. Дори прикри с було магията „тук и сега”,  все да се гони минало и бъдеще.
Част втора – Еволюция. Големия ГЕРОЙ от книгата Живот.
 Той връщаше народа у дома, при Бог, в Любовта. В настоящия миг ги научи чрез всички сетива да усетят чудото живот и потопени в сладостта му да си спомнят своята специалност, уникалност и Божествен произход. Проблемите им се разрешаваха заради именно съществуването им в този миг. Показа им Изобилието и щедростта на природата, завърна ги там при нея за да текат в нейния пулс и ритъм, да повярват в нейния Дух и сила. Напомни им за играта – наслади се – и разви уменията им според призванието им, за да изживяват по навик прекрасен синхронизъм. Сърцето на единия туптеше за всички, обединеното сърце на цялото туптеше за всеки един. Сляти и обединени с живата Любов, с природата и радостта познаваха своята вечност и същност на своята душа.

19. Платната на състраданието

Живял на далечен остров велик учен, който открил лек за много болести, намерил рецепта за щастието и изобретил технология запазваща баланса на природата. Тъй като се намирал далеч от градове и села трябвало да построи кораб, чрез който да обиколи Света за да раздаде откритията, които имал.  Кораба се оказал малък и можел да побере само едно от тях, а земите и хората до които стигал били различни от очакванията му . Когато носел лек за щастие се озовавал на остров пълен с щастливи хора, а когато демонстрирал технология за чиста енергия бил заобиколен от болни хора, които нямали полза от тях. Ученият се отчаял и един ден в открития океан се помолил на ветровете да му подскажат вярната посока и правилния начин. Природните елементи се събрали и му дали съвет да се върне на своя остров за да медитира също толкова време, колкото е посветил на откритията за да разбере от какво трябва да са направени платната на кораба, с който пътува. След няколко години прекарани във вътрешна тишина ученият реализирал мечтата на живота си и достигнал до подходящите места с точните средства в идеалното време и така преобразявал себе си и Света към по-добро с радост и лекота. Неговите нови платна били Мъдростта.

20.План в Природата

Вики реши през почивните дни да се разходи сред Природата, избра горска пътечка и стигна до прелестна поляна постлана със сини цветя, бе израснала в големия град и все още не знаеше, че това са билки носещи сила и магия. Остави раницата си с багаж и се излегна с усмивка и блаженство до цветния килим, когато от незнайното прошепна глас.
„Жълти сме и пеем
песента на изгрева сега.
Жълти сме и изобилни,
възхваляваме вятъра дори в нощта.”
Вики разбираше, че това е песента на цветята, но беше изумена защото те самите не познаваха собствения си цвят. Затова реши да им признае истината.
„Горски прелестни цветя
не познавате собствената си боя,
аз ще ви помогна като ви
разкажа, че сте сини и ухаете на Рая.”
Но билките продължиха своята песен, докато една от тях се обърна към Вики за да й напомни да се върне пак след няколко дни.
Докато бе в големия град си спомняше с радост за преживяното, а през следващия уикенд се запъти отново към тях. Когато пристигна в очите й се отразяваха вече многобройни жълти цветя! Пред нея, на същото това място вече стоеше нов жълт килим.
Вики видя, че е малка пред големите Тайни на Природата и отново се предаде в нейните ръце  с Благоговение, а пеещите цветя й подариха сън, в който й разказаха:
- в градината на твоята душа се случва същото, което се случва и вън сред природата. Когато ти се заслуша в песента ни, а не ни виждаше ние бяхме там, но във вид на потенциал, който се разгръща в определен период от време, предадени на Универсалната енергия ние нито бързаме, нито чакаме „своя час”, а просто Сме.
Сега Вики разбра защо все още съществува нехармоничност във Света в който живее и почувства, че нейният нов път е пътят пулсиращ с ритъма на Природата, път през който може да върви дори в големия град.